На 12 юни 1904 г. в Солун е роден Атанас Далчев - поетът, който усещаше и най-мрачните кътчета на душата, не спираше да се вълнува от живота и смъртта и да изрича смело мислите си. Или поне до 9 септември 1944 г., когато всичко в България се обръща с главата надолу. А желанието на поета да твори почти секва. В следващите десетилетия Далчев ще напише много малко стихове, повечето поветени на конкретни хора или места, сякаш омерзен и смазан от заобикалящата го действителност.

Днес си спомняме именно за неповторимия Атанас Далчев с неговите думи...

*******************************   

Струва ми се съвсем погрешно да се противопоставя красотата на истината - те може да се различават, но не си противоречат.

Обичам изкуството, което завоюва действителността, а не бяга от нея.

Поезията се ражда, не когато ние искаме, а когато тя поиска - като забравената дума, която ни идва на устните, само след като сме престанали да я търсим.

Онова, от което страдаме най-много и може един ден да загинем, е липсата на национален егоизъм. И този недъг е по-опасен, тъкмо защото се смята за добродетел.

Когато човек иска да скрие незнанието си по някой въпрос, той започва да говори общо.

Всички, паднали за свободата, където и да е, са наши братя - пак по кръв, само че пролята.

Човек загубва рано или късно с годините и своите илюзии.

Обезлюдените места са неспокойни, с призраци е пълна всяка стара къща.

Ужасното е не, че се мениш, а че въпреки всички преживелици и нещастия оставаш все същият. 

****************

И сърцето най-сетне умира

На годините бързеят всичко отнася. 

И сърцето най-сетне умира. 

С безразличие ти отминаваш врага си, 

преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил, 

не намираш какво да й кажеш. 

Отдръпва смутено ръката си груба

пред взора ти просека даже.

****************

Към родината

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава

и твойте подвизи и твойта бранна сила,

а зарад туй, че съм безсилен да забравя

за ослепелите бойци на Самуила. 

Да търси, който ще, във теб сполука бърза

и почести и власт със страст една и съща,

страданието мен по-силно с теб ме свързва

и нашата любов в една съдба превръща.