.jpg)
Циклично у нас се повдига въпросът трябва ли паметници от отминалото "социалистическо" време да бъдат унищожавани, като аргументът е, че историческата памет си е историческа памет и че тя е неразривна част от битието на всеки народ и държава.
Така е. И затова днес ще хвърлим няколко щриха върху съхранението на историческата памет за последния български цар - цар Борис III.
Да уточним обаче - с това не правим косвена оценка на царуването му, това е работа на историците. Идеята ни е само да кажем, че унищожаването на историческата памет съвсем не е от наши дни, както и че България е (може би) единствената държава в света, в която не се знае къде се намират гробовете на владетелите й, с изключение на първия български княз след Освобождението - Александър Батенберг. Изгонен от България, той все пак изразява воля, когато умре, да намери вечен покой тук.
И 5 години след смъртта му тленните му останки са пренесени и поставени в специално вдигната гробница - и до днес на една от централните софийски улици...
Така е. И затова днес ще хвърлим няколко щриха върху съхранението на историческата памет за последния български цар - цар Борис III.
Да уточним обаче - с това не правим косвена оценка на царуването му, това е работа на историците. Идеята ни е само да кажем, че унищожаването на историческата памет съвсем не е от наши дни, както и че България е (може би) единствената държава в света, в която не се знае къде се намират гробовете на владетелите й, с изключение на първия български княз след Освобождението - Александър Батенберг. Изгонен от България, той все пак изразява воля, когато умре, да намери вечен покой тук.
И 5 години след смъртта му тленните му останки са пренесени и поставени в специално вдигната гробница - и до днес на една от централните софийски улици...
На 28 август 1943 година умира последният български цар Борис III. И от сутринта на 30 август до полунощ на 5 септември - без прекъсване - в храм-паметника "Александър Невски" тече поклонение пред тленните останки на наистина обичания от българите техен цар и може би последния истински обичан управник, макар тази дума да не е подходяща...
От градове и села, с влакове или пеша се стичат върволици от хора - млади и стари, мъже и жени, бедни и богати, образовани и неграмотни и разбира се, без никаква принуда... Казват, че 369 000 човека уважават с присъствието си траурния ритуал, но дали е така, не можем да кажем, а и всъщност няма никакво значение...
Приживе цар Борис изразява воля да бъде погребан в Рилския манастир. Ето защо след внезапната му смърт неговото тяло е балсамирано и поставено в цинков ковчег, а отделно поставят в стъкленица сърцето му.
Траурната процесия - върху открита влакова платформа е поставен ковчегът му - поема към Рилския манастир на 5 септември 1943... През целия път от двете страни на жп релсите има стотици хора, които чакат влакът да премине и да зърнат за последно "своя" цар, което на някои хора днес може да им се струва абсурдно и хиперболизирано, но това съвсем не е така - има запазени кадри и снимки, които няма как да лъжат...
От градове и села, с влакове или пеша се стичат върволици от хора - млади и стари, мъже и жени, бедни и богати, образовани и неграмотни и разбира се, без никаква принуда... Казват, че 369 000 човека уважават с присъствието си траурния ритуал, но дали е така, не можем да кажем, а и всъщност няма никакво значение...
Приживе цар Борис изразява воля да бъде погребан в Рилския манастир. Ето защо след внезапната му смърт неговото тяло е балсамирано и поставено в цинков ковчег, а отделно поставят в стъкленица сърцето му.
Траурната процесия - върху открита влакова платформа е поставен ковчегът му - поема към Рилския манастир на 5 септември 1943... През целия път от двете страни на жп релсите има стотици хора, които чакат влакът да премине и да зърнат за последно "своя" цар, което на някои хора днес може да им се струва абсурдно и хиперболизирано, но това съвсем не е така - има запазени кадри и снимки, които няма как да лъжат...
В църквата на Рилската обител поставят цинковия ковчег под специален саркофаг, а до него е стъкленицата с царското сърце. Така, както се казва, цар Борис III намира вечен покой и България продължава напред...
Есента на следващата 1944 г. и след държавен преврат, чийто "успех" е гарантиран с влизането на Съветската армия в България, на власт идва правителството на т.нар. Отечествен фронт. Плановете на новите комунистически управници са България да стане сателит на Съветския съюз, което и става впоследствие. Ето защо всичко, свързано със спомена за доскорошната монархия, трябва да бъде заличено, и те се захващат с гроба на цар Борис, макар и това да има своята предистория, която обаче е в пълен "синхрон" с новото време.
През пролетта на 1946 новите управници организират Всеславянски събор в София и решават да разходят гостите до Рилския манастир. Когато отиват там, заварват ужасяваща за тях гледка - насъбрало се множество пали свещи на гроба на цар Борис и чете молитви за без време отишлия си "свой" цар.
Последва нареждане от Георги Димитров, вожда на българските комунисти, гробът моментално да бъде премахнат и въпреки протестите на игумена и монасите в Рилската обител, следва незабавна акция...
Есента на следващата 1944 г. и след държавен преврат, чийто "успех" е гарантиран с влизането на Съветската армия в България, на власт идва правителството на т.нар. Отечествен фронт. Плановете на новите комунистически управници са България да стане сателит на Съветския съюз, което и става впоследствие. Ето защо всичко, свързано със спомена за доскорошната монархия, трябва да бъде заличено, и те се захващат с гроба на цар Борис, макар и това да има своята предистория, която обаче е в пълен "синхрон" с новото време.
През пролетта на 1946 новите управници организират Всеславянски събор в София и решават да разходят гостите до Рилския манастир. Когато отиват там, заварват ужасяваща за тях гледка - насъбрало се множество пали свещи на гроба на цар Борис и чете молитви за без време отишлия си "свой" цар.
Последва нареждане от Георги Димитров, вожда на българските комунисти, гробът моментално да бъде премахнат и въпреки протестите на игумена и монасите в Рилската обител, следва незабавна акция...
В навечерието на Великден 1946 царският ковчег е изваден, като вярно, уведомяват вдовицата царица Йоанна, която по това време все още не е изгонена от България, че покойният й мъж ще бъде погребан в парка на двореца Врана. За няколко дни с помощта на местни хора тя вдига малък параклис и когато донасят ковчега, попът на близкото село Казичене извършва опело, после погребват тленните останки на Борис III. И само да допълним, че стъкленицата със сърцето комунистите я забравят, та се връщат за нея, но тя къде отива, никой не може да каже...
Вождът на българските комунисти Георги Димитров се настанява в двореца Врана и живее каквото живее там, като малко се интересува какво има в парка наоколо. Но в 1949 година умира и той. И за 6 дни в центъра на София и право срещу двореца на омразната му монархия вдигат мавзолей, където полагат балсамираното му тяло.
В 1950 г. и кой знае защо неговият наследник Вълко Червенков дава нареждане параклисът с тленните останки на цар Борис III в парка Врана да бъде разрушен, което и става... Къде захвърлят костите на покойния български цар или дали те просто се разпиляват от взрива, никой не може да каже...
Вождът на българските комунисти Георги Димитров се настанява в двореца Врана и живее каквото живее там, като малко се интересува какво има в парка наоколо. Но в 1949 година умира и той. И за 6 дни в центъра на София и право срещу двореца на омразната му монархия вдигат мавзолей, където полагат балсамираното му тяло.
В 1950 г. и кой знае защо неговият наследник Вълко Червенков дава нареждане параклисът с тленните останки на цар Борис III в парка Врана да бъде разрушен, което и става... Къде захвърлят костите на покойния български цар или дали те просто се разпиляват от взрива, никой не може да каже...
Скоро след 1989 с издирването на тленните останки се захваща скулпторът Александър Хайтов, синът на писателя Николай Хайтов. Човекът се среща с още живи свидетели на вандалщината и като издирва и документи, в 1991 година откриват стъкленицата с царското сърце. Намира се и счупената на две надгробна плоча, но от мощите на Борис III няма и следа. Няма от тях следа и до днес...
Две години по-късно стъкленицата със сърцето поема към Рилския манастир и е погребана във възстановения му в църквата там гроб, каквото и да означава това, при положение, че е празен.
И при всичко това каква е равносметката ние, българите, имаме ли историческа памет? Или по-скоро искаме ли да имаме?
Равносметката е следната: Българският цар Борис III веднъж е погребан, след това е препогребан на друго място и накрая има пак гроб, макар в него да е само стъкленицата със сърцето му. Мъртвото му тяло пък е два пъти поругавано - веднъж, като го изваждат от Рилския манастир и го натирват в парка Врана, и втори път - като взривяват параклиса с гроба му там и като кой знае къде се разпиляват тленните му останки...
И понеже става въпрос за историческа памет, да кажем, че Съдбата като че ли гледа отнякъде нашите български дела и се оказва по-милостива към историческата ни памет от нас самите. Защото прави така, че сърцето на цар Борис да оцелее в целия този исторически, политически и всякакъв друг театър на абсурда.
А то оцелява може би, защото, както пише днес на паметната му плоча в парка Врана, "никога не престава да тупти за България"...
И ако на някого това му звучи превзето и маниерно, да знае все пак, че историческата памет не е любителка на театралните пози - каквото е било - било е...
* Снимката е от сайта http://www.lostbulgaria.com/ - хора на гара по маршрута на влака с ковчега на цар Борис III към Рилския манастир, 5 септември 1943 г.
Две години по-късно стъкленицата със сърцето поема към Рилския манастир и е погребана във възстановения му в църквата там гроб, каквото и да означава това, при положение, че е празен.
И при всичко това каква е равносметката ние, българите, имаме ли историческа памет? Или по-скоро искаме ли да имаме?
Равносметката е следната: Българският цар Борис III веднъж е погребан, след това е препогребан на друго място и накрая има пак гроб, макар в него да е само стъкленицата със сърцето му. Мъртвото му тяло пък е два пъти поругавано - веднъж, като го изваждат от Рилския манастир и го натирват в парка Врана, и втори път - като взривяват параклиса с гроба му там и като кой знае къде се разпиляват тленните му останки...
И понеже става въпрос за историческа памет, да кажем, че Съдбата като че ли гледа отнякъде нашите български дела и се оказва по-милостива към историческата ни памет от нас самите. Защото прави така, че сърцето на цар Борис да оцелее в целия този исторически, политически и всякакъв друг театър на абсурда.
А то оцелява може би, защото, както пише днес на паметната му плоча в парка Врана, "никога не престава да тупти за България"...
И ако на някого това му звучи превзето и маниерно, да знае все пак, че историческата памет не е любителка на театралните пози - каквото е било - било е...
* Снимката е от сайта http://www.lostbulgaria.com/ - хора на гара по маршрута на влака с ковчега на цар Борис III към Рилския манастир, 5 септември 1943 г.
(1).jpg)
.jpg)
.jpg)