Вълю–Стоилов Мечката

 „Янкина буля думаше:

„Янке ле, мила булина,

 я излез горе на кьошка,

да видиш, калино Янке —

каква войвода в път върви,

с какви е чифтя пищове,

 с какво е конче алено;

каква му й отбор дружина…“

Песента спира и няколко пушки едновременно гръмват от гъсталака, чува се турска реч. Георги Бенковски пада, а предателят му бяга пълзешком и се скрива зад голямото дърво. 

Вълю–Стоилов Мечката е името на предателя, а народната песен „Янкина буля думаше…“, която той използва за сигнал, се превръща в една от най-тъжните песни в нашия фолклор. „Янкина буля думаше“ застава завинаги до името на Бенковски на лавицата с драматичните и трагични моменти в нашата история…

След погрома на Априлското въстание и разпускането на „хвърковатата чета“, Георги Бенковски, Захари Стоянов, отец Кирил и далматинецът Стефо стигат до Тетевенския балкан с намерението да се прехвърлят в Румъния. Ходейки дни наред из планината и минавайки през различни перипетии, стигат на 9 май до кошарата на Вълю. Той ги отвежда в една дупка в пещера, където пренощуват. На другия ден, 10 май, Вълю пристига по обед, но не е купил нито сланината, нито тютюна, за който са му дадени щедро пари. Бенковски и другарите му настояват да слязат по-ниско, защото горе в планината е студено. Вълю ги води на единия бряг на р. Костина и си тръгва. 

Вълю Мечката е разказал на малката дружина, че башибозуците са заминали вече към Орхание, а от Сърбия български юнаци нахлули в България с 12 байрака. Освен Сърбия щяла да се намеси  и Русия. На върха на планината се чували топовни гърмежи.

На 11 май по обед идва и разказва, че го срещнали турци и го били. Настоява въстаниците да си хвърлят дрехите и да му дадат да им скрие оръжието. Предлага да ги отведе в кошарата на зет си, която не е далеко и в нея има храна, а зет му ще ги изпроводи до Троянския балкан. Пита какво ще му платят за труда.

На 12 май Вълю идва по-късно от обикновено, а въстаниците чуват как запява „Янкина буля думаше…“ Отец Кирил се оживява, предполагайки, че като пее, старецът им носи хубави вести…

Рано сутринта Бенковски им е разказал един сън…неговият сън…

„Тая нощ аз видях твърде лошав сън…при всичко, че…малко вярвам на бабини деветини. Сънувах, че при нас дойде разкошно облечена млада жена, която се поздрави с всинца ви наред, а на мене подаде ръка и ме целуна по челото…“

Въстаниците тръгват по пътечката надолу към р. Костина, предвождани от Вълю, а след него вървят Бенковски, отец Кирил, Стефо и Захари Стоянов. Стигат до мостчето на реката, което е чисто ново и по него не е стъпвал човешки крак. Бенковски стъпва на моста, Вълю се спира и показва посоката, където се намира кошарата на зет му.

„Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други, да не паднете от мостенцето“, казва Вълю. Всички вече са стъпили на моста. Бенковски и Вълю преминават и вече са на другия бряг, а Захари Стоянов заостря вниманието им, че мостът е чисто нов. Бенковски се обръща, поглежда моста и казва: „Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан, на р. Костина…“

В тази секунда Вълю пълзешком се връща по моста и се скрива на другия бряг зад голямо дърво. Изгърмяват пушки, чуват се викове на турски език. Бенковски пада прострелян, държейки в ръка револвера си.

Стоян Заимов-един от апостолите на Априлското въстание, бил в затвора с отец Кирил, преразказва думите му. Отец Кирил разказва, че са платили 1000 гроша, за да ги заведе Вълю до Троянския манастир. Щом минали мостчето Вълю вдигнал кривака и извикал „Момчета, не бойте се“, а в отговор няколко пушки от гъсталака изгърмяли. Бенковски пада, а след това помаци излизат от гъсталака и се спускат върху треперещия му труп. 

Отецът го описва така: „Висок и плещест, с рунтави гърди и къделести мустаци помак някой си се тръшна върху трупа на Бенковски, запърши му главата като на ягне гергьовско и я отряза с острия си ятаган; сетне я натъкна на ножа си и гръмогласно се провикна: „На ти, хаджи, българско царство!““ 

За историята - главата на Бенковски е отрязана от Рюзгяр Али ага.

Главата на войводата е забита на дълга върлина и дадена на дядо Вълю да я носи пред тайфата. На друга върлина закачат дрехите, револвера и компаса. Трупът на Бенковски е завлечен и захвърлен в шумака. 

Отец Кирил е ранен, Захари Стоянов пада в реката и водите го завличат по течението, Стефо бяга, но след два дни и заловен. 

Турците  дълго разнасят главата на Бенковски сред народа набита на кол с думите: „Пезевенкелер, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал.“ 

В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов пише, че дядо Вълю ги е предал още първия ден, но турците не са ги нападнали. Захари Стоянов не знае и за каква награда старецът го е направил.

Дядо Вълю дочаква Освобождението. Десет години след предателството Захари Стоянов го посещава. Старецът не го разпознава и по време на разговора хвърля вината на някой си Нею бросенецът. Вълю им разказва, че Менчо Ибрахимов от с. Градишница бил пратен да го следи отстрана. Той вървял отстрана и ако дядо Вълю не бил повел въстаниците към пусията, щял да изгърми и да го удари. Дядо Вълю се оправдава, че сторил всичко това от зор, от бой и от мъки. Признава, че после е изпратен от турците да търси Захари Стоянов. 

До смъртта си дядо Вълю работи като пазач на мостовете в Рибарица, на служба към управата в Тетевен.

Ирония на съдбата…Човекът предал и завел въстаниците на специално изградено мостче, за да намерят смъртта си, цял живот  пазил мостове…