Друг свят...
Индонезия ме плени с много неща, като, разбира се, имаше и такива, които не само не ми допаднаха, но дори ме отблъснаха силно. Хората са толкова усмихнати, мили и добри, че просто ми се струва нереално. Струва ми се, ама си е съвсем реално! Няма злоба, няма завист, няма лошотия! Дори не знам дали тези хора изобщо знаят значението на тези понятия. Всички, абсолютно всички, са винаги дружелюбни и в добро настроение! Всеки е готов да помогне за каквото и да е! Мечта някаква – непозната за нашите ширини. В същия момент, в населените места е толкова мръсно и се носят такива миризми, че ти се драйфа на всеки ъгъл. Много странно, но факт. Тази прекрасна природа и дадености буквално са затрупани с боклук! Защо? Акълът не ми го побира! Хората обаче са чисти във всеки един смисъл. Грижат се за външния си вид, къпят се всяка сутрин. Учудващо е, но е така. Природата е много богата – пъстра и цветна. Всичко е ярко, цветовете са наситени. Същото е и под водата. Шарките на коралите и рибите могат да ти „извадят очите” с красотата си! Не можеш да повярваш, не можеш и да се наситиш на тази цветна, пъстра феерия. Човек не може да се откъсне от това съвършенство! Не и доброволно! Не и аз! Климатът е подчертано тежък, прекалено влажно и топло е, трудно се диша, но се свиква. Може би не всеки, но аз бих свикнал и живял на това чудно място, стига да мога да избягам от мръсотията. Това може да се случи на някой ненаселен остров. Там такива са в изобилие. Бих живял като Робинзон, само не и в компанията на досадника Петкан. Бих предпочел подходящ харем с няколко дузини жени до 52 кг. Най-много ми допадна това, че тук няма този силен прилив и отлив, характерен за Занзибар (стига до 4,20 метра). Т.е., по всяко време е подходящо да се влиза, можеш да стоиш колкото поискаш (в моя случай – от сутрин до вечер). Нещо, което в Занзибар е абсолютно невъзможно. Искаше ми се да вляза през нощта, но не го направих заради силните течения, които изпитах през деня със страшна сила. Съжалявам, че не влязох, но се надявам при следващото си посещение да поправя грешката си, независимо от риска! Стига харемът да ме пусне!
Откъс от книгата „Адреналинът е моята стихия. Истински истории от голямото синьо“, автор Пламен Вукадинов.