На 13 юли 1954 г. умира мексиканската художничка Фрида Кало. Неповторима, провокативна, интелигентна, вдъхновяваща. Разбиваща стереотипите не само за изкуството, но и за живота. С безкрайния й талант могат да се мерят само страданията, които я съпътстват през целия й живот. Нека ви разкажем малко за тях...

Талантливата художничка и икона на феминизма изживява един наситен със злочестини живот. Фрида расте с майка си и трите си сестри, докато баща й заминава за Германия, за да лекува тежката си епилепсия. На шест години се разболява от полиомиелит, което я оставя с физически недъг - скъсяване на единия крак. Заради това тя изживява детството си изолирана, като обект на подигравки и тормоз.

И за да стане още по-зле, един ден на път към дома, в автобусa на Фрида се врязва трамвай. Тя оцелява - с два счупени крака, три счупени прешлена, потрошени ребра и ключицa, както и тежка фрактура на тазовата кост. Прекарва остатъка от живота си в неописуеми болки, рисувайки на стойка, специално проектирана, за да се прикрепва към болничното й легло.

Въпреки всичко, тя се омъжва и постига забележителни успехи в образованието, кариерата и изкуството си. Никога няма деца, защото всичките й бременности завършват неблагополучно. Преживява над 30 операции, една от които е ампутация на крака в следствие на тежка гангрена. Прекарва последното десетилетие от живота си в изолация, депресия, борба с тежки инфекции и сифилис.

И въпреки всичките си нещастия, Фрида Кало не спира да рисува и да оставя частица от разкъсаната си душа във всяка своя картина. А за силата на духа й ще ви подскажат няколко нейни мисли:

За какво са ми крака, когато имам криле, с които да летя?

Вярвам, че малко по малко, човек успява да реши проблемите си и да оцелее.

Болката, удоволствието и смъртта не са нищо повече от процеса на съществуване.

Само една планина може да разбере същността на друга планина...

Моята муза съм аз самата. Себе си познавам най-добре и себе си искам да опозная още по-добре. 

Интересното при клюките е, че хората, които са замесени, се ядосват не заради лъжите, а заради истините в тях.

Аз не съм болна, не съм увредена. Щастлива съм, че съм жива, щом мога да рисувам.

Пиех, за да удавя мъката си. Но сега гадината се научи да плува...

Нищо не е окончателно. Всичко се променя, всичко се движи, всичко може да се реши, всичко отлита и всичко си отива.

Рисувам цветя, за да не могат да умрат.

Оставям ви портрета си, за да ме имате във всички дни и нощи, когато вече ще съм далеч.

Рисувам си автопортрети, защото често съм самотна.