Тази статия нямаше да я напишем, ако не бяхме отишли за нещо си в Бояна и ако после не бяхме влезли в Боянската църква, където хората, видели уникалните й стенописи, бързаха да обгърнат и някоя от огромните секвои в парка – за здраве, любов, късмет и щастие... Но да караме подред...

След абдикацията на първия български княз Батенберг, в 1887 на престола сяда Фердинанд - противоречива фигура в нашата история, но допълваме, че според нас и на безусловните, и на противоречивите исторически фигури мястото им е в историята, а тя може да се разбере само ако нищо не се премълчава, преиначава или променя...

Та още преди да дойде у нас, Фердинанд е известен в Европа като естествоизпитател с богати познания по зоология и ботаника и с научен интерес към птиците, пеперудите и растенията. Ето защо като пристига в България, Фердинанд обикаля всички български планини, освен и че изкачва най – високите им върхове...

И скоро след това той създава Царската зоологическа градина (1888), Княжеския естественоисторически музей (1889), днес Националния природонаучен музей, Царската научна библиотека (1889), Царските ботанически градини (1890 -1912) и Царската ентомологична (за насекоми) станция (1905). Построена е и сградата на Морската биологична станция и на Аквариума във Варна, макар откриването им да става значително по – късно.

Всички те са поддържани предимно с пари от т.нар Царска цивилна листа, което ще рече, че ежегодно Народното събрание е отпускало на Фердинад сума от държавния бюджет, с която той да разполага както реши. И Фердинанд харчи пари за много глупости, както бихме казали днес, но това си е било негова работа, защото парите са били негови, а лично ние смятаме, че той „финансира“ и много полезни за младата държава начинания, като тези, които споменахме по – горе.

Воден от интереса си към ботаниката, Фердинанд създава и паркове в двореца Врана, Евксиноград и Кричим, където пренасят, засаждат и аклиматизират десетки непознати в България дървета, които после разпространяват на много места. Фердинанд създава и алпинеуми в Рила - в двореца Царска Бистрица, Ситняково и Саръгьол - и там започват да засаждат и отглеждат растения от различни географски ширини и надморски височини, а и да спасяват „нашенски“ растения, застрашени от изчезване, като например рилската или божествената иглика - уникално красиво цвете, има го само в България.

Вижте още: Недостижимият кмет

И понеже княжеските дела са си княжески дела, но всеки монарх трябва да се ожени и има наследник, в 1893 Фердинанд се венчава за италианската принцеса Мария Луиза, след година се ражда Борис, бъдещият цар Борис III, а на по – следващата - и брат му Кирил.

Фердинанд обичал да обикаля не само българските планини, но и българските манастири. И тъй като около София има много, той често ги посещавал, а един от тях и по - често - Германския манастир. Този Германски манастир го има още в Х век, но когато турците превземат София, го събарят, през XV век местните го възстановяват, в по – късни времена пък кърджалии го ограбват и съсипват, но след време пак е изградена малка църква... И така манастирът изкретва до Освобождението, когато селяните от Герман го постягат оттук – оттам, а след десетина години вдигат и малка нова църква...

Всъщност нито тогава, нито днес Германският манастир е голям, внушителен и впечатляващ манастир, даже напротив. И защо избира точно него, никой не може да каже, но когато почва Сръбско – българската война (1885), първият български княз Батенберг довежда именно тук два софийски полка да осветят бойните си знамена... И после момчетата се хвърлят в паметния бой при Сливница и нито едно бойно знаме не е пленено, освен и че спечелват тази решаваща за изхода на войната битка...

След десетина и повече години княз Фердинанд и княгиня Мария - Луиза идват в Германския манастир и засаждат до новата църква две секвои – едната наричат на сина си Борис, втората – на Кирил... И днес, почти вкопани в основите й, ги има тези секвои, макар върхът на едната да е почнал да съхне... Жената в църквата каза, че мислели гръм да е паднал върху дървото, по тия места често се случвало, но вече били сигурни, че причината най – вероятно е някакъв корояд... Ние пък съобщихме това, където преценихме за уместно, и оттам получихме уверение, че ще се задействат и няма да оставят да загине вековното дърво...

Вижте още: Без полковник Серафимов и досега Родопите можеха да са извън България

Между другото, в манастирския двор има и трета секвоя, видимо по – малка от другите две... За нея историята е друга – цар Борис, запален ловец когато обикалял със своята ловна дружинка тия места, се и отбивал в Германския манастир, а Елин Пелин, неизменен член на дружинката, тук бил написал един разказ от знаменития си сборник „Под манастирската лоза“... Та скоро след като се ражда престолонаследникът Симеон в 1937, цар Борис идва специално тук, подарява на манастира красива дарохранителница и за да продължи традицията, и той засажда една секвоя – за своя новороден син...

Всъщност никой човек не избира своите родители, така че цар Борис е син на своя баща и толкова, но няма какво да го усукваме – Фердинанд е бил самовлюбен, суетен и лукав човек, позьор и интригант. Факт е и че за невъзвратимите териториални загуби на България след Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 - 1919) той има лични „заслуги“, но не е само той виновникът, няма как да е само той.  И въпреки това според нас Фердинанд върши и (народо) полезни дела, едно от които в 1908 година.

В края на XIX в България върлува туберкулозата – заразна болест, засягаща главно белите дробове. И понеже заболявали преди всичко бедните хора, туберкулозата се превръща в огромен социален бич. В ония години болестта е била и нелечима, но ако е имало шанс за спасение (имало е и такива случаи), човек е трябвало да диша чист въздух, за да не се затрудняват белите му дробове, и да яде „силна“ храна, за да се засили имунната му система, както казваме днес.

Вижте още: Чехите Прошек

В 1907 Фердинанд сформира специална медицинска комисия да извърши проучвания и установи къде са най – добрите климатични условия в България за лечение на туберкулозата. Комисията избира село Искрец, на петдесетина км от София, заради специфичния микроклимат, чистия въздух и почти пълната липса на мъгливи дни – фактори от особена важност за лечението на болните.

С царски указ в 1908 в землището на Искрец изграждат Санаториум за гръдоболни, като Фердинанд лично дава 100 000 златни лв за строежа, а Светият синод дарява 400 дка свои земи. Санаториумът, оборудван с най – модерна техника, бил с 550 легла за болни от цяла България, а отделно хиляди хора получавали амбулаторно лечение. И наоколо оформят парк от 250 дка, като в него засаждат уникални иглолистни и широколистни дървесни видове, които да обогатяват въздуха и го правят още по - чист и лековит, а при откриването на санаториума  Фердинанд засажда пред него и една секвоя...

След Балканските войни този санаториум така се развива, че в него почват да се правят и задълбочени научни изследвания, освен и че в следващите години всички противотуберкулозни санаториуми, болници и отделения, които се отварят в България, „се захранват“ със специалисти от Искрецкия санаториум...

И колкото и да е странно, сградата, наподобяваща малко двореца Врана, днес и я има, и изглежда отлично, а според табела тук се помещава Специализираната белодробна болница „Цар Фердинанд I“. И се оказва, че и в наше време тук лекуват гръдоболни от цяла България, защото и сега у нас има туберкулоза, но просто е лечима... В красивия парк огромни дървета хвърлят тежка сянка и едни хора се разхождат, други си почиват, а трети се снимат пред секвоята на Фердинад, според нас най – голямата в България, въпреки че не сме съвсем сигурни...

Вижте още: Историята докосва само когато е истинска

В тая същата 1908 Фердинанд се и жени отново, защото десет години преди това, на другия ден след като ражда четвъртото си дете, жена му, княгиня Мария Луиза, умира. Изборът на Фердинанд е немската принцеса Елеонора, но самият той не крие, че се жени втори път само за да има кой да се грижи за четирите му деца и да се занимава с благотворителност, задължителен монархически ангажимент, че той да може спокойно да движи държавните си дела... 

Трийсет години преди това Елеонора, в роднински връзки с руското императорско семейство, е сгодена за руски граф. Този граф обаче участва в Руско-турската война и в боевете при плевенското село Телиш го раняват, след което и умира. Тогава младата Елеонора решава, че за мъртвите небето ще се погрижи и че живите имат нужда от спасение, затова колкото топове коприна и дантела имала, ги разменя за топове бяло платно и ги праща на баронеса Юлия Вревская (писали сме за нея) за ранените войници в болницата край русенското село Бяла... И като завършва курс за милосърдни сестри, Елеонора участва в редица кампании на „руския“ Червен кръст, после се омъжва за един немски принц, а след години остава вдовица...

Фердинанд и Елеонора се венчават в Германия и идват у нас без особени официалности, а целият багаж на новата българска царица се състои от няколко сандъка с лични вещи, един великолепен роял, още го има в Евксиноград, и една кутия със старинни фамилни бижута.

За сватбен подарък българският народ й дава събрани 150 000 златни лв, а Елеонора се захваща с това, което смята, че трябва да прави като българска царица. Неизменно в сестринска униформа, тя обикаля болници и санаториуми и участва в сбирки на Червения кръст и благотворителни организации. С парите, отпускани и на нея по оная Цивилна царска листа, основава дружество „Самарянка” - за подготовка на милосъдни сестри, щедро подпомага Дружеството за борба с туберкулозата и Съюза за благотворителност по време на война, създава фонд „Елеонора” и отваря сиропиталища, ясли и безплатни ученически трапезарии, а „сватбения“ си подарък дава за строеж на санаториум за туберкулозноболни деца край Варна...

И когато избухва Балканската война (1912), в София, Пловдив и Кюстендил отварят болници, а за да ги оборудват с най – модерна медицинска техника, за да имат те 200 души персонал и 400 легла,  Елеонора дава и лични пари, и продава фамилните си бижута... До фронтовата линия отваря и временни лазарети, а по спирки и гари разполага пунктове за пристигащите с влакове ранени войници... И до последния ден тази благородна жена е на фронтовата линия, като денонощно спасява не само ранени, но и болни от холера и коремен тиф, от които е можела да се зарази и умре...

Елеонора всеотдайно участва и в Междусъюзническата война (1913) и не само превързва войниците, не само им дава лекарства, но и кара оглушелите и онемелите от шрапнелите да й пишат от какво имат нужда... И един иска протеза, друг нещо друго, трети й пише, че му се е родил син, а през Първата световна война, когато най – тежката и неспасяема болест вече я разяжда, царица Елеонора търпи нечовешки болки, но никой не разбира, докато в 1917 умира...

Вижте още: Змей Горянин, Змеицата и другите

Преди това обаче, през пролетта на 1912, хората от село Бояна до София решават да съборят старата си църква, тази с изумителните фрески на Калоян и жена му Десислава, и на нейно място да издигнат нова. Разбрала това, царица Елеонора дава на боянчани свои средства да купят парцел за нов храм, но да не събарят този. Но понеже личният й бюджет от оная Царска цивилна листа бил твърде скромен, тя продава и най – ценното си фамилно бижу - триредово розово перлено колие, принадлежало някога на херцогиня дьо Полиняк, най – близката приятелка на френската кралица Мария – Антоанета...

Боянчани построяват нова църква чак в 1950, но за сметка на това в тая същата 1912 археологът и историк д-р Богдан Филов, директор на Народния археологически музей (по - късно два пъти министър -председател на България), незабавно възлага да почне реставрация на потъмнелите и мухлясали от времето стенописи в Боянската църква. Австриец се заема с тях, а няколко години по – късно работата довършва българският художник Марин Устагенов, чийто дядо е ученик на Кольо Фичето, а самият той – на Иван Мърквичка. След двайсет години отново се налага реставрация, а после пак и пак, но това е друг сюжет – ние искаме да кажем, че световноизвестната днес Боянска църква е спасена от царица Елеонора...

Та когато се случва това в 1912, около църквата оформят и малък парк, а Фердинанд, както в подобни случаи, засажда редки дървесни видове, между които и няколко секвои. И когато с Елеонора се случва най – лошото, изпълнява и последната й воля – да бъде погребана скромно и без никакъв шум в двора на Боянската църква...

Години наред в деня на смъртта й войници идват да се поклонят на гроба на жената, направила толкова много за тях, а когато след 1944 животът у нас главоломно се променя, споменът за царица Елеонора потъва в забрава... В една нощ на 1961 някакви вандали разкопават гроба й, но не го ограбват, така че може да се предположи що за хора оскверняват последния дом на Елеонора...

В наше време той е пак там, зад Боянската църква, и дано духът на тази благородна жена почива в мир – по случайност под сянката на секвоята, засадена някога от Фердинанд, както (може би) случайно съдбата решава тя да му стане втора съпруга...

И понеже трябва да завършим някак, да завършим така – и днес в Германския манастир човек може си почине от светската суета; и днес някогашният Санаториум за гръдоболни в Искрец го има и макар вече да е Белодробна болница, тук хора от цяла България се лекуват; и днес всеки може да влезе в Боянската църква и види севастократор Калоян и жена му Десислава – като живи са...

И като си представим, че днес нито Фердинанд го има, нито хилядите хора, виждали през всичките тези години засадените от него секвои, защото такъв е животът, какво друго да си помислим, освен че Времето е решило тези секвои все да ги има и има, а защо, е оставило ние сами да се досетим...

 „И въпреки това – би казал някой – Фердинанд е виновник за Първата национална катастрофа на България.“ „Така да е – казваме ние - но какво общо имат секвоите с това?“

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица