Рано сутринта на 23 март 1913 година един мъж моли съседа си по легло в лазарета в с. Кадъкьой да извади от джоба на куртката му малка снимка. Той е изкарал нощта в болки и страдания, причинени от раните в ръката и корема, получени в боя при Ялос на брега на Мраморно море по време на Балканската война. Мъжът поднася снимката към устните си, целува я за последно, а от очите му се стичат сълзи. В 8,10 часа на същия ден Стамен Панчев издъхва, стискайки снимката на 3 годишния си син Павел в ръце.

Стамен Панчев остава завинаги на 33…

Стихотворенията му поемат по пътя към  вечността, а „Сине мой“ заживява свой собствен живот и става най-популярното стихотворение на поета. Вероятно на всеки от нас се е случвало да се досети за произведението, а после за автора, и това е така защото обичаните стихотворения стават безсмъртни. Те са натоварени завинаги с последната сълза, въздишка, усмивка, трепет на автора. И всяка прочетена дума от тях „тегли“ от душата ни вложената емоция пак, и пак, и пак…

„Сине мой“ е такова стихотворение! Не само защото е бащин завет към сина, но и защото носи в себе си огромна тъга…

Стамен Панчев е роден в Орхание, днес гр. Ботевград на 16.12.1879 г. Той е само на 6 години, когато баща му и чичо му участват в Сръбско-българската война, едни от героите при Сливница. Същата година, когато е на фронта, умира майка му, а трагедията завинаги оставя отпечатък върху душевността на бъдещия поет.

Основно и гимназиално образование Стамен Панчев получава в Орхание, след което продължава обучението си в педагогическата гимназия в Кюстендил. От този период са първите му литературни опити, като е съхранен ръкопис на разказа „Сън“ от 1894 г. През 1898 г. започва да изучава философия и педагогика в Софийския университет. След завършване на университета е назначен за учител и директор на второкласното училище в с. Абланица, а по-късно е преназначен в гр. Троян.

Декември 1912 г. е обявена мобилизация, а Стамен Панчев пристига в София, купува сабя, полска чанта, бойна полева книжка, офицерска амуниция, пистолет и като запасен подпоручик, заема длъжността полуротен командир в 12-та рота.

На 17 март 1913 г. 12-та рота, водена от подпоручик Панчев отбива три атаки на турците при Ялос-Епиватос. Шрапнел ранява поета и раздробява лакътната кост, шрапнел преминава през кобура на пистолета и попада в корема…

Най-известните стихотворения на Стамен Панчев са „Сине мой“, „Войнишки сън“, „Зимна вечер“, „Бойното поле“.

Малцина знаят, че Стамен Панчев е бил ангажиран и с македонския въпрос, а неговите виждания са отразени в беседата „Кой ще реши македонския въпрос“.

Стамен Панчев е погребан край гръцките гробища на с. Кадъкьой. Другарите му поставят на гроба мраморен кръст с надпис и засаждат цветя….

Днес от кръста нищо не е останало, а за костите на Стамен Панчев знаем приблизително къде почиват…далеч от Родината, която той до сетен дъх защитава.

Сине мой

Сине мой, надежда скъпа моя,

радост в грижи, грижа в радостта,

може би последен ден е тоя,

в който те милува твой баща.

Аз отивам, за да се не върна,

дълг отечествен зове ме в бой,

може би не ще те веч прегърна,

теб не ще продумам, сине мой!

Сине мой, аз те благославям,

нека бог закриля теб в света.

На теб сал един завет оставям –

свет завет на грижовен баща.

С него расти, възмъжавай, сине,

моето богатство ти е той,

с него татко ти не ще загине –

ще живее с тебе, сине мой!

Сине мой, живей със светлий спомен

на родинолюбците деди,

гражданин бъди ти всявга скромен,

честен в мисли и в дела бъди,

вярвай в идеали благородни,

с тях окрилен в мирен труд ил` в бой,

дай живота си за края родни –

българин бъди горд – сине мой!

Сине мой, надежда скъпа моя,

радост в грижи, грижа в радостта,

може би последен ден е тоя,

в който виждаш своя ти баща.

Аз отивам, за да се не върна,

дълг отечествен зове ме в бой –

дай да те целуна и прегърна,

може би за сетньо, сине мой!