Поразходили сме се из Копривщица, усетили сме за кой ли път неповторимата й атмосфера и решаваме на всяка цена да намерим Кривото дърво, но как точно ще стане, не ни е много ясно, защото указанията в интернет са доста витиевати - „след Копривщица“, „на 7-8 км след Копривщица“, „по средата на пътя между Копривщица и Стрелча“, а тоя път все пак е 22 км…

Хващаме обаче пустия път, а след като излиза от Копривщица, той започва да пресича меки възвишения с ланшна трева и все още голи вълнообразни пространства, моделирани сякаш от пластилин в цвят охра…

И по едно време от двете ни страни се появяват множество белезникави камъни, камъни, камъни, пръснати като пуканки по жълтите възвишения…А-хааа, значи на тая местност й казват Сополивите камъни, защото някога, още по време на турското робство, когато предприемчивите копривщенци тръгвали на гурбет към Цариград, Мала Азия и дори Египет, дотук са ги изпращали техните близки...

И тук се разделяли с плач, ридания и подсмърчания, за да се появи и името на местността - Сополивите камъни…

И тесният път, който върви ту нагоре, ту надолу, следвайки плавните извивки на хълмовете, навлиза в букова гора и става ту стръмен, ту полегат, и здравата криволичи, и така караме още 2-3 км, и таман взимаме един ляв завой без никаква видимост, и ама в последната секунда мяркаме нещо вдясно, и Кривото дърво е открито!

Няма такова дърво, вярвайте Бога, както се казва…Бук на над 400 години, който прилича на гигантски бонзай, макар че това си е оксиморон…И се знае за него, че някога, когато копривщенските гурбетчии, разделили се вече при Сополивите камъни със своите близки, стигали до това дърво - на отиване или на връщане – така се просълзявали от тъга или радост, че всяка сълза окривявала по една вейка на дървото…

И лазим по стръмното, за да стигнем до Кривото дърво, и краката ни потъват в буковата шума, отнякъде се чува кълвач, а ние зяпаме ли, зяпаме това чудно дърво…

Мирише на гъби, обаче гъби няма…И таман потегляме, и ако искате вярвайте, ако искате, недейте, но през тесния път, някъде там, на средата между Копривщица и Стрелча, на който път до този момент не сме срещнали нито човек, нито кола, нито нищо, минава грациозно дундава розова свиня с две тупуркащи бели прасенца, и поемат преспокойно към буковата гора…

И нямаме никакво съмнение, че тия или са тръгнали да ровят за трюфели, или отиват да поплачат при Кривото дърво, но защо да плачат, та през пролетта всички живи същества са радостни, ето защо само и махаме с ръка за поздрав и поемаме напред...

Вижте още:

Духът на велики българи е потънал завинаги в забравата на Времето…

Какво като няма студено месо и горещи картофи – има незабравими българи!

Заветът на дядо Флори и баба Герга

По един куфар и 32 сирачета…