Тази статия нямаше да я напишем, ако в кв.“Надежда“ не се бяхме разсеяли и озовали на тясна улица с тук - там схлупени къщи и ако асфалтът не беше преминал в макадам, свършващ в каменистия парапет на някакъв канал... И понеже GPS – ът показа, че сме на ул. „Захарий Стоянов“, се запитахме струва ли си тази улица да носи името на автора на „Записки по българските въстания“ само защото трябва да се казва някак си...
Тази статия нямаше да я напишем, ако в кв.“Надежда“ не се бяхме разсеяли и озовали на тясна улица с тук - там схлупени къщи и ако асфалтът не беше преминал в макадам, свършващ в каменистия парапет на някакъв канал... И понеже GPS – ът показа, че сме на ул. „Захарий Стоянов“, се запитахме струва ли си тази улица да носи името на автора на „Записки по българските въстания“ само защото трябва да се казва някак си...
Но да караме подред... В 1850 в село Медвен, Котленско, се ражда Джендо Стоянов, който по – късно сам ще се прекръсти на Захарий Стоянов. В тия години хората от тоя край целогодишно гледат овце из Добруджа, обаче от невежество ли, от какво ли друго или може времето да е било такова, но живеят съвсем първобитно – под един покрив с животните, спят си с дрехите, завити с по една овча кожа, ядат само сух хляб и изобщо житейският им хоризонт е толкова нисък, че повече няма накъде...
Вижте още: „Александър Невски“ е нещо много повече от храм и паметник
И пратен от баща си там, 16 – годишният Джендо издържа четири години, но решава да се измъкне, за да се образова, а когато иска поне сто гроша за път, бащата го подгонва с кривака и с яки псувни, затова същата вечер вироглавият Джендо хваща пътя към Варна. Гладува два дни из варненските сокаци и като не става нищо, с големи премеждия стига Русе, но и там положението е същото, затова когато го взимат чирак в някакъв абаджийски дюкян ( аба е дебел вълнен плат), е повече от доволен...
Но Джендо не се интересува от аби, а от книги, затова намира пътя към читалище "Зора", където Никола Обретенов го п(р)освещава, че тук четат, но и кроят революционни планове и как да е иначе, като майка му е известната баба Тонка... По това време единият син на тази забележителна жена е убит в четата на Хаджи Димитър, а вторият е заловен и пратен на заточение... Третият й син Никола след шест години ще остане единственият жив свидетел на смъртта на Христо Ботев във Врачанския балкан, ще бъде съден и пратен на заточение и там ще срещне заточения си преди осем години брат, а четвъртия си син тази жена ще изгуби в Априлското въстание, но това ще стане след шест години... А когато Джендо почва да идва в дома й, тук отдавна идват много будни млади хора, като Стефан Стамболов например, голямата й дъщеря бродира бунтовнически знамена, а другата се навърта около големите, защото е едва десетгодишна....
Вижте още: Мистичният пръстен на Шаляпин, но дали
Скоро обаче на пристанището „показно“ ще се самоубие Ангел Кънчев, помощник на Левски, в града ще стане напечено и Джендо ще се озове на строежа на Барон – Хиршовата железница (жп линия от днешната българо – турска граница до Белово), после пак ще се намери със своите хора и в 1875 ще се включи в Старозагорското въстание, организирано от Стамболов... Но работата ще пропадне, Стамболов ще избяга в Румъния, а Джендо няколко месеца ще се крие в жп вагони, без да знае, че се готви ново въстание, после ще го открият и ще му дадат задачата да агитира околните села...
Но когато отива в Панагюрище да каже докъде са стигнали нещата, Бенковски го оставя в щаба и добре че го оставя, иначе „Записките по българските въстания“ нямаше да ги има, защото така Джендо става свидетел на всичко, което се случва - събранието в Оборище, получаването на „Кървавото писмо“ в Панагюрище и възторгът от началото на Априлското въстание, Хвърковатата чета, горящите села, разгрома и отчаянието, бягството с Бенковски и други въстаници в Стара планина, засадата на моста на Свинарската река в Тетевенския балкан и убийството на Бенковски... Там в последния миг Джендо се хвърля в реката и тя го отнася, после обаче го залавят и затварят в зандана (затвора) в Троян, после в зандана в Ловеч, после в зандана в Севлиево, в тоя в Търново, в Елена, в Сливен, в Нова Загора и накрая в Пловдив... И месеци наред Джендо е свидетел на такива варварски сцени, че не е за говорене, но турците не успяват да докажат, че е участник в бунта, затова накрая го въдворяват в родното му село Медвен, а в хаоса на започналата Руско – турска война той се измъква и скоро се намират със Стамболов..
Вижте още: Безподобният Пенчо Семов
Може би тук е мястото да кажем, че от разстоянието на времето всичко това изглежда героично, но ако човек се мъчи да постигне нещо за другите, а в тежки моменти види как другите не само не помагат, а даже напротив, разочарованието е неизбежно... И ако прибавим и до̀сега със смъртта и физическите и психическите унижения по затворите, може би ще разберем защо в един момент този човек решава да бъде по - прагматичен, макар и временно, защото в крайна сметка никой не може да измени на себе си...
Та когато Стефан Стамболов и Захарий Стоянов (така самият Джендо почва да се нарича) се намират, двамата стават прекупвачи на слама, ечемик и овес по селата към компанията, осигуряваща продоволствието на руската армия... А след войната Стамболов незнайно откъде разполага с много пари, но не и Захарий Стоянов, та кой какви ги върши в това смутно време, не можем да кажем, но едно е сигурно - Захарий Стоянов става верен човек на Стамболов...
Вижте още: Историята докосва само когато е истинска
И когато след Освобождението вече има държавни институции, за кратко Захарий Стоянов работи в Търновския съд, а скоро се мести в съда в Русе - може би защото чувства този град като роден, но може и друга да е причината... Тук почва пак да гостува в къщата на баба Тонка и разбира, че порасналата й дъщеря Анастасия, която преди години се върти около по – големите, с помощта на „вечния“ благодетел Евлоги Георгиев (единият от двамата братя, „седнали“ пред Софийския университет) вече учи в Русия... Не се знае кога тя и Захарий Стоянов се виждат, но се знае, че двамата почват да си пишат, а той даже й праща и пари, за да подпомогне учението й...
И когато тя окончателно се завръща и градът почва да шушука, че между нея и Захарий има нещо, не кой да е, а баба Тонка избухва, че “за цял Русчук Захарий е мърляч, циганин, несретник и заядлив драскач“ и че тя също мисли така. Не така обаче мисли дъщеря й и извършва нещо нечувано за тогавашните нрави – в края на януари 1882 година тайно се венчава за любимия Захарий, а кум им става Константин Доганов (съратник на Левски, осъден на 101 години заточение в Диарбекир и избягал оттам) с жена си... И само да кажем, че всяко поколение Доганови „завещава“ на следващото двете чаши с детелини, от които Захарий Стоянов и Анастасия Обретенова отпиват първата глътка вино на тайната си венчавка...
И заживяват младите, но Захарий Стоянов не може да седи мирен... Яростно почва да критикува княз Батенберг и понеже Русе е в Княжество България и става напечено, посред зима взима жена си, която е в напреднала бременост, прекосяват „двете Българии“ и се спират чак в Пловдив, столицата на Източна Румелия... Тук Захарий Стоянов развива бурна публицистична дейност, в която критикува и Великите сили, и Русия за отношението им към „съединяването“ на „двете Българии“, а и застава начело на тайния комитет, който на 6 септември 1885 осъществява Съединението...
Като свидетел на близкото минало, пръв Захарий Стоянов започва да го и възкресява... В Пловдив написва книга за Васил Левски, за четите в България, за Любен Каравелов и за кого ли още не, без да броим стотиците статии в периодичния печат... Издава и първия том на "Записки по българските въстания", следващите два и книгата за Христо Ботев ги пише в София... И в това време с жена си губят две деца, на две годинки им умира и следващото дете, но нещастието не само не отчуждава един от друг тия хора, а даже напротив – не спират да се подкрепят и си дават кураж...
А от кураж Захарий Стоянов има нужда, но той се справя и сам... Когато излизат „Записките“, реакциите са в двата полюса - възторжено одобрение и яростна критика. Участниците в събитията прочитат какво той пише за всеки от тях, а той на никого нищо не спестява, и някои почват да се оправдават с обстоятелствата, но Захарий Стоянов безпардонно ги отрязва, че обстоятелствата са били еднакви за всички и няма какво да се обясняват, късно е... Извън това „Записки по българските въстания“ е забележителен летопис на едно време, изпълнено с възторг и падение, с величие и слава, летопис на драматичната съдба на цяло едно поколение, пожелало да види Майка България свободна...
Вижте още: Хора като Димитър Кудоглу (май) се раждат веднъж на сто години
Създал си име на журналист, писател и политик, както и име на човек, който не си поплюва, в 1886 Захарий Стоянов и жена му заживяват в София... Но проблемите не свършват, защото поначало се смята, че ако човек следва някаква политическа линия, трябва да я следва докрай, докато Захарий Стоянов рязко сменя линията, ако му се струва неправилна, и рязко последва друга, ако му се вижда правилна... Ето защо когато става депутат, хич не се церемони дори със Стамболов, приятел, съпартиец и вече министър – председател, а въпреки че „преди“ критикува Батенберг, заради участието му в Съединението започва да го цени и когато на княза му организират преврат, пренебрегва обтегнатите си отношения със Стамболов и заради интересите на България се включва в контрапреврата, макар че в цялата тази каша застава срещу свои довчерашни приятели...
Той не се церемони и със „следващия“ княз Фердинанд, но в един момент почва да го подкрепя, защото провижда в негово лице човекът, който може да „издейства“ независимостта на България, т.е. признаването й като държава от другите държави, което се и случва, но чак на 22 септември 1909... И заради отношенията му с Фердинанд го упрекват в интересчийство, интригантство и в какво ли още не, но това не го докосва, защото има самочувствието, че благодарение и на него я има тая България, а и защото смята, че има само два типа българи - едните правят каквото трябва за Отечеството, другите правят каквото трябва за себе си...
Вижте още: Българинът Асен Пейков е скулптор от световна класа
И когато в 1888 го избират за председател на Народното събрание, Захарий Стоянов не се променя, а остава човек, който във всеки момент може да „подпали“ и тогава да не си насреща му... На следващата година в последните дни на август тръгва с жена си на Световното изложение в Париж, където ще открият и Айфеловата кула, за която всички говорят, но по време на тридневното пътуване с влак го заболява корем, а на 2 септември 1889 в една малка стая на хотел „Сюиз“, в сърцето на Париж, Захарий Стоянов умира, а е само на 39 години... И макар официалната диагноза да е преплитане на червата, според всички той е бил отровен, като се сочат даже и подбудителите, а жена му още тогава казва, че вечерта преди заминаването са гостували на Стамболов и са им сервирали бира, според нея с диамантен прах... И едва ли някога истината ще излезе наяве, но по - важно е друго - че в една септемврийска вечер на 1889 България губи един голям българин, живял в две епохи, борил се за България в две епохи и увековечил ги завинаги с мастило, перодръжка и дързост...
Седем месеца по – късно вдовицата на Захарий Стоянов ражда момиченце и го кръщава Захаринка... И как тази 29 – годишна жена живее след смъртта на мъжа си, можем само да си представим, но се знае, че отказва на Стамболов да приеме хубава служба в Българския червен кръст и на Фердинанд да стане придворна дама, че първо й дават огромна наследствена пенсия, после й я отнемат, после пак й дават, но малка, после малко я увеличават и че в крайна сметка гордата вдовица на Захарий Стоянов до края на живота си в 1926 никога не се оплаква...
Вижте още: Змей Горянин, Змеицата и другите
А двайсет години преди това, в 1906, Захаринка с майка си тръгва към Женева, защото иска да става художничка, но първо гостуват на кума Константин Доганов в Мюнхен и той ги убеждава тя да учи тук. И когато Захаринка завършва, малко преди Първата световна война се омъжва за немски инженер и се установяват в Аугсбург, където се ражда и дъщеря им, а през Втората световна война мъжът й е отведен в концлагера Дахау и повече нищо не се чува за него...
Захаринка Стоянова - Громбах живее цели 98 години, при това докрай жизнена, цял живот изтъква, че е българка, цял живот не сваля от ръката си златния пръстен на баща си с бял бисер, зелен смарагд и червен рубин - трите цвята на българското знаме и цял живот си идва в България... И когато веднъж е тук, разказва как вече имала две внучета - Ингеборг и Хералд, а Хералд толкова приличал на баща й... И когато след време пак идва, разказва, че внуците й вече са се задомили и отглеждат в къщите си български здравец... И когато идва следващия път, казва, че Хералд нямал деца, но Ингеборг вече имала две – Михаела и Андреас... И когато Захаринка Стоянова – Громбах умира в 1988, нищо повече не се чува за тия хора, освен че Михаела (май) живеела в Берлин...
Вижте още: Венета, достойната жена на Христо Ботев
Всъщност кръвните наследници на Захарий Стоянов и днес някъде ги има, просто ние не знаем къде са, защото не ни интересува... Докато Захаринка Стоянова си идва в България, на хората им е интересно да видят дъщерята на Захарий Стоянов, но неговите прапраправнуци какво да ги гледат, немци като немци... Затова след смъртта й къде са те, никой не знае, а защо, отговор не можем да дадем, но е много жалко кръвната линия на големия Захарий Стоянов да свърши в нищото, така както тясната квартална улица „Захарий Стоянов“ в кв. „Надежда“ стигна до каменистия зид на някакъв канал и край, дотук беше...
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg
Вижте още:
Къде някога българите започват да „ваканцуват“
Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България
Вазови(те) – големи за себе си, големи за България
Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица
Славата, забвението и отново славата на Фани Попова - Мутафова