Казват, че през живота си всеки мъж трябва да построи една къща. А може ли един мъж да построи почти цял град? Може, ако градът се казва Пловдив и ако става въпрос за Павел Калпакчиев и неговите тухли.

А както и да ги гледаме нещата, през Възраждането Пловдив е най – прочутият български град и очевидно е имало защо. И когато в 1874 барон Хирш изгражда жп линия от Цариград през Одрин, Любимец и Пловдив до Белово, когато в 1878 се освобождаваме от турско робство и София става столица на Княжество България, а Пловдив – на Източна Румелия, когато три години след Съединението 1885 оная жп линия, стигнала до Белово, е продължена и до София и Цариброд, за Пловдив вече няма спирачки...

И понеже имено тук вече са отворили врати първият български професионален театър, първата българска библиотека и първият български музей, именно тук французи, немци и белгийци ще решат да инвестират капиталите си и именно тук традиционната тютюнева индустрия ще „дръпне“ напред,  а предприемчиви пловдивчани за няколко години ще отворят фабрика за спирт, фабрика за парфюми, фабрика за сапуни, фабрика за мастило и учебни пособия, консервна фабрика, бирена фабрика и мебелна фабрика, и затова именно тук в 1892 г. ще се роди Първото българско изложение с чуждестранно участие.

Всичко това обаче няма да се отрази на Барон- Хиршовата гара и тя все ще си е в периферията на Пловдив просто защото жп линията е била проектирана да не минава през града. Та някъде в ширналото се празно поле пред гарата в 1894 ще изникне и някаква тухларница на някой си Павел Калпакчиев...

Павел Калпакчиев се ражда в 1863 в Етрополе, но майка му два пъти овдовява и с какъв зор отглежда осемте си деца, само тя си знае...Неведоми са обаче пътищата Божии и затова има хора, които наистина се озовават на точното място в точното време, след което животът им поема в посока, за която не са си и помисляли...

И това е така, защото когато Павел решава, че е вече достатъчно голям да си изкарва хляба сам, не остава в Етрополе, но не отива и в София, която все пак не е много далеч, а кой знае защо отива в Пловдив и години наред чиракува при разни занаятчии. И като си помисли човек, и село Саранци е на един хвърлей от София, но кой знае защо някакъв заможен земевладелец от Саранци отваря хан не в София, а в Пловдив.

И Павел се хваща на работа точно в този хан, а сгодената за адютанта на Фердинанд ханджийска дъщеря така се влюбва в него, както и той в нея, че двамата се женят...Но когато Павел Калпакчиев, придобил между другото минимален опит в някаква софийска тухларница, в 1894 решава да отвори своя тухларница в ширналото се поле пред жп гарата на Пловдив, работата въобще не потръгва, защото пловдивчани по това време си строят къщите от кирпич и от никакви тухли нямат нужда...

Младият човек обаче не се отчайва, а прави втори опит, но този път поставя нещата с тухлите не на занаятчийска, а на промишлена основа, а и тъкмо е гласуван Закон за насърчаване на местната индустрия, стимулиращ всячески предприемчивостта. И с парите от зестрата на съпругата си Павел Калпакчиев инвестира в земя и машини и в 1896 на цели 477 декара, пак на онова ширнало се поле пред пловдивската жп гара, вдига фабрика за тухли и керемиди.

Междувременно са се извърволили 25 години от Освобождението, но българите в Македония и Източна Тракия, останали под турско робство, все са си под турско робство. И когато в 1903 и Илинденско – Преображенското въстание не успява, към Майка България тръгват върволици бежанци, каквито върволици ще има и  преди Балканските войни, и след Първата световна война...

И когато в 1903 много от бежанците намират спасение в Пловдив, първоначално си мислят, че ще могат да се върнат по родните си места, а когато се убеждават, че това никога вече няма да стане, се настаняват на празното поле между жп гарата и фабриката на Павел Калпакчиев и така изниква бежанският квартал „Кючук Париж“...Пловдивчани подпомагат сънародниците си, изпаднали в беда, с храна и с едно – друго, а държавата им отпуска заеми с нищожна лихва за строеж на къщи.

И понеже вече не се строи с кирпич, тухларната фабрика на Калпакчиев, която до този момент никой не е поглеждал, започва да бълва тухли и едва смогва с търсенето, а в същото това време в Пловдив кипи и такъв стопански и обществен ентусиазъм, че всичко живо започва да търси тухли, за да вдига тютюневи складове, обществени сгради, частни къщи, училища и гимназии....

Успехът обаче ни най – малко не главозамайва Павел Калпакчиев, даже напротив. С времето той започва да взима на работа в тухларната си фабрика предимно сиромаси от „Кючук Париж“, а заради тежкия труд им плаща и най – високата надница в Пловдив, макар че може и да не го прави...

В двора на фабриката вдига безплатни общежития, баня, работническа столова, детска градина, медицинска амбулатория с три легла и с лекар и фелдшер, всичко това без пари, отваря и хранителен магазин, в който работниците с жетони  пазаруват на символични цени, дава и безплатни тухли на най – бедните от тях, за да си построят свой дом, а и безлихвен заем за закупуване на земя, при това без никакъв писмен договор, само на честна дума...

Междувременно в 1907 Павел Калпакчиев дарява тухлите за внушителната нова жп гара  на Пловдив, построява и мост над жп линията за жителите на „Кючук Париж“ и техните каруци, дава и пари за издигане на църквата „Св.Троица“ във все повече разрастващия им се квартал. Става и един от създателите на Търговско - индустриалната камара, чиято цел е селище без поминък да няма, учредява и Пловдивската популярна банка и е неин председател до смъртта си, при това без заплата.

И все дава тухли без пари на нуждаещи се, и все не спира да подпомага учението на млади хора, дарява и средства за паметник на загиналите във войните в родното Етрополе, с жена си даряват и камбаната за тамошната църква „Свети Георги“...И през цялото това време Павел Калпакчиев не спира да модернизира фабриката си, а и започва да прави тухлите с дупки– хем да икономисва материал, хем хоросанът да влиза в дупките и така градежът да става по – здрав...И дали това е причина, никой не може да каже, но когато Кемал Ататюрк започва да строи новата турска столица Анкара, държи тя да бъде строена с прочутите тухли на прочутия Павел Калпакчиев от прочутия Пловдив...

Къде живее през всичкото това време Павел Калпакчиев с жена си и деветте си деца, противоречиви са сведенията. Според едни индустриалецът имал няколко къщи, според други тези къщи не били негови. И все пак днес на един тих ъгъл в центъра на Пловдив се издига красива къща в стил сецесион, на която паметна плоча напомня, че е построена от Павел и Мария Калпакчиеви в 1919, днес се обитава от наследниците им.

Но имотите на фамилията не са важни, по – важно е, че за работниците в тухларната фаблика за всяка Коледа е имало угощение, за всеки Великден са се месели десетки козунаци, боядисвали са се хиляди яйца, които са се раздавали на раяботническите семейства, и подаръци за децата им винаги е имало...На всеки 2 август пък цялата фабрика е чествала свети Илия, за да им дава хубаво време, че да се изпекат добре тухлите и керемидите - за израстването на Пловдив, но и за тяхното препитание...И на този ден всяка година Павел Калпакчиев и синовете му готвели и сервирали на работниците си и трапезите в двора на фабриката не се вдигали с дни...

Павел Калпакчиев умира в 1929, но проспериращата му фабрика не умира.  Шестимата му синове и трите му дъщери, големи вече хора, увеличават почти тройно финансовите средства, вложени до този момент в машини, двигатели и всякакви съоръжения, удължават с три километра релсовия  път от фабриката до Сточна гара на Пловдив, а след няколко години фабриката вече произвежда не само тухли и керемиди, но и всякакви строителни материали.

И дали защото деветте му деца са си все пак девет деца, а цялата им бащиния в края на краищата е една фабрика, но наследниците на Павел и Мария Калпакчиеви подпомагат „само“ строителството на сиропиталище към църквата „Света Троица“, издигната някога с парите на баща им, самият той сирак, а и поемат изцяло издръжката на сирачетата, за които през годините дават от сърце и душа 1 300 000 лева...

И когато в 1944 животът в България главоломно се променя, тухлената фабрика на Калпакчиеви е национализирана. „Е, някои почнаха да гледат Калпакчиеви(те) малко по- така, но туй бяха хора случайни - казва 89-годишният г-н Александър Попов, в ония години съученик в Търговската гимназия на Пловдив със сина на един от Калпакчиеви(те), и допълва - кореняците пловдивчани уважавахме Калпакчиеви(те) - на всичките сиромаси хляб даваха...“ Вярваме на г-н Попов, освен и че пловдивчани са особен сой  хора– и държат един на друг, и бранят всичко „пловдивско“, защото за тях Пловдив е нещо много повече от роден град...

А днес в отдавна променения „Кючук Париж“ и точно на мястото, където някога е бил входът на тухларната фабрика на Павел Калпакчиев, неговите четвърто или пето поколение наследници са поставили паметник на своя знаменит прадядо или прапрадядо, скоро и пана́ с архивни фотографии ще поставят, а междувременно са учредили и фондация „Павел Калпакчиев“, за да помагат на нуждаещи се свои съграждани...

И макар в Пловдив днес да има стотици жилищни и обществени сгради, нерядко от алуминий и стъкло, тоя град продължава да има неповторима атмосфера...А и как няма да има, като 90% от пловдивските обществени сгради и частни къщи от началото на ХХ век са издигнати с тухлите на Павел Калпакчиев, а тези тухли и до днес са живи...

 *  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Достойните Балабанови - много достойните...

Случаят "Яна Язова"

Имало едно време една "царска гара"...