Един миг. Толкова е границата. Само един миг дели живота от смъртта. Един миг. Безценен. Всичко, повтарям всичко, което може да отложи дори с един миг този миг, си струва. И трябва да бъде направено.

И затова едни нищожества, помислили се за Господ, решиха, че Мигът им принадлежи. Че даже те са Мигът. И че с ей тия мазни пръсти, с които по цял ден си бъркат в носа, ще посочват кой да живее и кой да умира.

Едни нищожества, без страх от Бога, решиха, че не им се дават едни 25 милиона лева за животоспасяващи лекарства. Поне не сега. Сега не им е до това. А не им е, защото не идват избори.

Едни нищожества, имащи се за нещо, поискаха да ни покажат къде ни е мястото – на милиметър преди Мига. В трепетно очакване да ни се подхвърли милостиня. От нашите пари.

Едни нищожества, които обричат на смърт. Които могат да ти кажат: Така и така ще умираш, какъв е смисълът...Които искат да не искаш живот.

Едни нищожества, които претендират, че са от светлата страна, защото и сред тях имало онкоболни. Цинично е. Да бъдем тогава и ние цинични – те се лекуват в Германия, а колко от нас могат да си го позволят? И съвсем между другото,  с колко намалиха парите за Правителствена болница? Има ли лимит на разходите там?

Вероятно лични истории не бива се представят така. Но за пръв път всичко е лично, защото опира до Живота, който винаги е личен, винаги е нечий...

Вуйчо ми почина от рак. Бях малка, щадяха ме, но виждах и помня всичко. Преобърнахме света, много пъти го преобърнахме...  Опитахме всичко, което ни казваха, купувахме всичко, което ни съветваха, правехме всичко, което чувахме. И помня как всеки ден неистово, отчайващо неистово и с всичките си сили се мъчехме да отложим Мига. Поне с още миг, само с един... И всичко си струваше. Ще повторя – всичко си струваше!

Нямам нито едни приятел или познат, в чието семейство или фамилия да няма поне един човек със страшната болест. И нямам нито едни приятел или познат, нито един, който да не е готов да направи всичко, за да може неговият близък да поживее поне още един миг. Поне още един..

И затова съм дълбоко убедена, че тези нищожества, които не дадоха пари за лекарства на онкоболните, не са от нас. И никога няма да бъдат. Но аз тях няма да съдя, защото има Господ. Нека той решава.

Но ако утре, вдругиден или в който и ден решите всички ние и заедно да защитим Живота, да знаете, че ще е късно... Животът се защитава на момента. Защото само един миг и едно туп – туп дели „тук“ от „там“...

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg