Тази статия нямаше да я напишем, ако случайно не бяхме минали по ул. „Самуил“ в София, ако не бяхме видели къщата, в която е живял с родителите си великият оперен певец Борис Христов и ако не бяхме решили да я снимаме, след което решихме, че е по – добре да разкажем живота му... Но да караме подред...

Корените на Борис – Христовия род по бащина линия отвеждат към Битоля, Македония, където дядо му Христо Совичанин е борец за самостоятелна българска църква, касиер на Битолския революционен окръг и забележителен псалт (църковен певец), заради когото хората извървявали десетки километри само и само да стигнат Битоля и чуят гласа му по време на литургия.

Отличен певец е и Кирил Христов – бащата на Борис.  Завършва Битолската гимназия (съученик е на Симеон Радев – „Строители на съвременна България“), после педагогика в Софийския университет и френска литература в Лион. Дълги години учителства, по – късно е председател на Илинденската организация, в която членували  македонците в България, и главен редактор на списание „Илюстрация Илинден“.

И може би тук е мястото да кажем нещо важно с оглед на някои драматични събития в живота на Борис Христов, а и не само в неговия...

На 3 март 1878 ние осъществяваме възрожденския си идеал и ставаме свободна държава, в която влизат Мизия (Северна България), Тракия (Южна България) и Македония, но това трае само 3 месеца, защото на Берлинския конгрес Великите сили „връщат“  Македония на Османската империя. Днес нещата са много по – различни най – малкото защото Македония е отделна държава, но в ония, а и в последвалите години македонците винаги са се чувствали българи. Историята обаче така подрежда нещата, че и въстание вдигаме, и във войни се бием, и преговори водим, и какво ли не правим, за да присъединим Македония към Майка България, но просто не става и не става... Ето защо на няколко пъти оттам тръгват бежански вълни или много семейства се преселват тук, едно от които е и това на дядото на Борис Христов, което се установява в София...

Всъщност тук в 1906 бащата на Борис Христов се жени за майка му Райна (баща ѝ е известен самоук цигулар и пе­вец). Тук се ражда и първият им син Николай, а на 18 май 1914 в Пловдив, където бащата учителства, се ражда и вторият син Борис. По време на Първата световна война семейството окончателно се установява в София, в родната къща на майката, тази на ул. „Самуил“.

Бащата често кани приятели, с които свирят и пеят, а синът Николай също взима участие, защото по наследство и той има прекрасен глас, докато Борис само слуша, защото расте като кротко и срамежливо дете, изключитлно привързан към брат си Николай. И все пак генът си е ген, а и  дали защото семейството често ходи в Софийската опера, дали защото в домашната фонотека има грамофонни плочи на прочутите тогава оперни певци Фьодор Шаляпин и Тито Скипа, но към 14-15 годишна възраст музикалните интереси на Борис започват да се пробуждат...

Той си остава все така затворен и мълчалив, но във Втора мъжка гимназия се включва в ученическия хор и гласът му започва да прави впечатление, а съберат ли се младежи и засвири ли някой с китара, цялата му срамежливост изчезва...

И Борис до такава степен е завладян от музиката, че вместо да учи, ходи на опера, театър и кино, а за да не го изпитват, бяга от час и с приятели пее в парка... С тях обича и да обикаля улиците на София, а през ваканциите и със седмици да „лагерува“ на Витоша... Там денят на младежите започвал с физически упражнения, следвали разговори на всякакви теми, разходки из планината, а вечер палели огън и пеели може защото всичките били фенове на „Славия“, а по онова време хората казвали, че щом двама слависти се съберат, непременно правели хор...

И когато директорът на гимназията предупреждава бащата, че Борис може да бъде изключен, защото отсъства безпричинно, на човека не му става много приятно, защото самият той е дългогодишен учител. Разбира се, че обръща внимание на сина си, но сякаш и разбира, че музиката играе голяма роля в живота му и че го е завладяла изцяло...

И въпреки това когато завършва гимназия, по волята на майка си Борис записва право в Софийския университет, още повече че любимият му брат Николай вече се е дипломирал като юрист. Естествено, че всеки би се запитал а не е ли искал Борис да учи пеене? Едва ли не е искал, но оперно пеене се е учело в Италия, а за там са трябвали средства, които семейството няма... И въпреки че е продължавал да бъде притеснителен младеж, казват, стига да е истина, че като ходели да гледат някой филм, в който главният герой постигал някакъв житейски успех, Борис подхвърлял, че и той някога ще пее в „Метрополитън“...

Още като студент той се явява на изпит и го взимат в хор “Гусла” – по това време един от най-добрите в България. Става и солист,  изнасят концерти в Унгария, Югославия, Австрия и Полша, от време на време участва и като резервен хорист в спектакли на Софийската опера, пее и в църковния хор на храма „Александър Невски“. Двамата с брат му Николай стават и част от група меломани, които в кръчмата “Казаците” свирели, пеели и водели до зори оживени разговори за певци, диригенти, оперни спектакли, актьори, театрални постановки и поезия. И когато Борис се дипломира и дори започва работа като помощник съдия, се оказва, че с брат му, по това време вече адвокат, хората ги знаят повече като певци, отколкото като юристи...

Както знаем обаче,  тогава има задължителна наборна служба и Борис трябва да я отбие. Зачислен към Първи конен полк, той посещава и Школата за запасни  офицери, в която служи елитът на България, мястото за най-добрите от най-добрите. Тук Борис окончателно и изгражда характера си, и го калява, създава трайни приятелства и завинаги научава, че България трябва да се обича и да се пази нейната чест. Покрай службата създава и хор, а когато се уволнява, постъпва като певец в хора на параклиса към двореца на цар Борис. Годината е 1940, съвсем скоро е избухнала Втората световна война (1939-1945), а България още не е решила по кой път да поеме...

И в крайна сметка никой не може да каже как е щял да се развие животът на Борис Христов, ако не се намесва съдбата...

На Богоявление 1942 пред Царския дворец (дн. Националната художествена галерия) има молебен, на който пее споменатият хор. След церемонията всички влизат на почерпка в двореца, където хорът изпълнява няколко песнопения, а Борис Христов - една песен. Монархът го пита каква роля готви в операта, мислейки си, че е певец там, а когато разбира, че е съдия в началото на кариерата си, казва, че съдиите са нещо важно, но добрите певци са рядкост и ако иска да е полезен на страната си,  трябва да се посвети на пеенето.

Борис Христов приема тези думи като протоколна любезност, но след седмица писмо от Царската канцелария съобщава, че на на него му е отпусната стипендия, за да учи пеене в чужбина. Писмото обърква всички – Борис не смее да вземе сам решение, майка му смята, че има стабилна професия, а не се знае какво ще стане с пеенето, брат му Николай е въодушевен, но всички се съобразяват с патриархалния обичай главата на семейството да вземе окончателното решение. И след няколко дни размисъл бащата дава на сина си благословия, а на 18 май 1942, т.е. на рождения си ден,  28 – годишният Борис Христов се качва на влака и заминава за Италия, за да започне една от най-впечатляващите певчески кариери на ХХ век....

В Рим Борис Христов се свързва с известния вокален педагог Страчари и 5-6 месеца пее само вокали, все по-сложни и по-сложни, следват църковни арии и когато вече идва ред на оперния репертоар, в Италия настъпват драматични събития, които променят и пътя на Борис Христов към голямото изкуство или по – скоро временно го възпират.

На 25 юли 1943 пада фашизмът в Италия и започва гражданска война, а месец по – късно в България умира цар Борис III...И макар да има някои неясноти, на Борис му спират стипендията – вероятно в последвалите политически трусове у нас на никого не му е било до стипендията му...

Борис Христов заминава за Виена, защото в Рим политическата обстановка е несигурна, където се свързва с известни имена в оперното пеене, после се мести в Залцбург, където пък въздушните тревоги и бомбардировките са често явление, даже се спасва по чудо,  когато бомба разрушава пансиона, в който живее...

В края на лятото на 1944, когато Втората световна война отива към края си, а Германия е притисната от всички страни, Борис го призовават да се включи в славянски батальон на страната на немската армия. Той категорично отказва и следва депортация в трудов лагер на границата между Австрия, Швейцария и Лихтенщайн. Работи се по цял ден и режимът е строг, но не и като в нацистките концентрационни лагери. Тук Борис сформира хор и понеже успява да вземе със себе си  няколко партитури, хорът не само пее, но и си спечелва симпатиите на лагерната управа.

И когато в 1945 съюзническите войски освобождават лагерниците,
те трябва да се върнат по родните си страни. Естествено, че връщането на Борис Христов в България, в която има вече нова власт, става немислимо, а за музикална кариера у нас – да не говорим... Затова той моли комендантът на лагера да му помогне да се върне в Италия и той му помага... Години наред след това Борис Христов прави опити да намери френския полковник и да му благодари, но така и не успява...

Една поредица от добре изготвени пропуски позволява на Борис Христов да отиде най-напред в Залцбург “за участие във фестивала”, после “за концерти в Инсбрук” и накрая в Италия “за окончателно репатриране”. Едва добрал се до Рим, той намира маестро Страчари, който настоява да възстановят незабавно уроците по пеене,  но Борис няма пукнат лев.  “Не се притеснявай –отговаря маестрото - ще ми ги платиш, когато станеш прочут.”

Оттук – нататък следват тежки месеци, в които има дни, в които няма дори троха хляб... Намира безплатен подслон в къщата на един адмирал и там съдбата пак му протяга ръка... Гостенка в дома се заема да организира първия му концерт и на 28 декември 1945 той се състои... Там го чува артистичният директор на Музикалната академия „Санта Чечилия“, ангажира го за концерт, който пък го предават по радиото, и цяла Италия чува Борис Христов...

Скоро следва и оперният му дебют в операта „Бохеми“ на Пучини в Общинския театър на Реджо Калабрия... И въпреки че се подлага на малка операция заради инфекция на врата, и въпреки че земетресение изпочупва стъклата на хотела, и въпреки че му се възпалява гърлото, представлението минава възхитително и българският бас Борис Христов е аплодиран нестихващо...

И започва големият му път в световното музикално изкуство... Същата 1946 пее в Торино, участва в множество радиоконцерти, през август дебютира в Театро Адриано в Рим в “Лучия ди Ламермур” от Доницети, следва“Бохеми” на Пучини, поредица концерти и дебют в “Борис Годунов” в Римската опера, нестихващи овации на публиката, отлични отзиви на критиката и изключителна популярност, защото Италия е не просто родина на операта, там хората наистина обичат това изкуство...

Преди това обаче, в есента на 1944, нещата в България са се обърали с краката нагоре... Новата власт знае, че Борис Христов е бил подпоручик от Конния полк, знае за дейността на баща му във ВМРО, както и че брат му Николай също е неин активист, макар че по това време той е и известен софийски адвокат. И тъй като в драматичната ни история ВМРО се вписва с борбата си за присъединяването на Македония към България, но и с политически убийства, с братоубийствената война „вътре“ във ВМРО, а и с участие на нейни членове в много от кървавите събития между двете светови войни, новата власт обявява ВМРО за  „фашистка организация“, а нейните дейци за „врагове на народа“.

Ето защо за бащата и брата на Борис настъпват трудни времена... Бащата е под непрекъснато наблюдение, на Николай (един от най-известните адвокати в София) му отнемат  правото да бъде адвокат, след като отказва да се запише в Българската комунистическа партия, след което е пратен в лагер, където е подложен на психически и физически тормоз и където дори му ампутират крака....

Борис Христов прави безброй опити да издейства виза за брат си, да го вземе при себе си и го лекува, но му  отказват, освен и че не му позволяват нито да му изпрати пари, нито лекарства.

Любимият брат Николай умира в 1954 и властта не допуска Борис Христов да дойде да го погребе....Седем години по-късно умира и баща му и властта отново не  м разрешава да се върне в България... „Смилява“ се чак в 1967 -  да изпрати в последния земен път майка си, живяла в нищета и от подаяния на приятели и роднини, защото на Борис му е забранено да й изпраща пари. На всичко това той реагира с мълчание, но ние не виждаме защо трябва да мълчим и затова тук, в тази статия, се питаме какво е било всичко това...

На 4 юни 1947 Борис Христов дебютира в Миланската Скала и този дебют се превръща в трамплин за международната му кариера, защото го чува главният мениджър на лондонската Ковънт Гардън, който му предлага договор за сезона 1949-50 за главната роля в “Борис Годунов”, Борис Христов подписва договора и оттук – нататък следва неговият триумф по европейските и световни сцени...

На 5 март 1948 дебютира в ролята на Борис Годунов в Театро Масимо в Каляри, след което тази роля ще превърне българина Борис Христов в легенда... Следва „Хованщина“ на Мусоргски на прочутия Флорентински музикален фестивал, после в Рим „Аида“ на Верди, след това спектакли във Венеция... На следващата година започва да си партнира с Мария Калас и пак следват Рим, Миланската Скала, Флоренция, Венеция, а и в Лондон първия му запис на Варлаам от “Борис Годунов”, като диригент на оркестъра е Херберт фон Караян....

В 1949 Борис Христов участва в Залцбургския фестивал, след това пее в Люцерн, през есента дебютира в Ковънт Гардън в Лондон в ролята на Борис Годунов, но Борис Христов иска да изпълни арията на руски, тъй като не се чувства сигурен да направи това на английски. 24-годишният режисьор Питър Брук, впоследствие световно име, категорично се противопоставя, самият Херберт фон Караян увещава Борис Христов да се откаже, но той е непреклонен...

И когато скандалът е неизбежен, защото премиерата е пред провал, Борис Христов побеждава... На 19 ноември 1949 той триумфира на сцената на Ковънт Гардън в ролята на Борис Годунов и занапред за 30 години става един от най-обичаните и аплодираните певци там...

Пътят към върховете е открит пред Борис и той поема смело по него, за да се превърне в легенда... През 1950 дебютира в други две ключови басови роли - Мефистофел във “Фауст” от Гуно и Филип II в “Дон Карлос” на Верди. В тях Борис Христов поразява публиката с всичко - с глас, с актьорска игра, с грим, с костюми и по мнението на критиката всичко това и до днес остава ненадминато...

Сезон 1950-51 на нюйоркската Метрополитен опера е открит с “Дон Карлос” с Борис Христов и следва нечуван, небивал успех, макар преди това той да има куп проблеми, защото американците му отказват виза, мислейки си, че е комунистически шпионин, а си мислят това, защото Борис Христов е все още с българския си паспорт от Царство България...

През 1953 пее в „Борис Годунов“ за първи път и в Париж, а пътят му по големите световни сцени в следващите години няма да описваме, защото няма смисъл... Да кажем все пак, че прави и стотици радиозаписи на  руски песни – както народни, така и от Римски-Корсаков, Чайковски, Бородин, Балакирев, Глинка, Рахманинов, както и на църковнославянска музика, и че всяка година когато на Нова година у нас отвсякъде звучи „Многая лета“, това е в изпълнение на Борис Христов, ненадминатия, изключителния, изумителния български оперен бас Борис Христов...

В края на 1964 Борис Христов получава тежък мозъчен кръвоизлив, а операцията продължава 18 часа и докато вестниците подготвят траурни съобщения, изходът се оказва успешен... След три месеца  Борис Христов е напълно възстановен, без каквито и да е увреждания, но нито един театър не смее да рискува... И въпреки това в края на 1965 театърът, който най-много обича Борис през всичките години на кариерата му и театърът, където той получава най-бурни аплодисменти – Ковънт Гардън в Лондон, го кани да пее в “Борис Годунов” и целият оперен свят е потресен от силата, с която Борис Христов се завръща на сцената... Какъв човек, каква невероятна личност!

И все пак годините си казват своето, така че през 70-те и началото на 80-те години на миналия век кариерата на Борис Христов не е така интензивна, както преди. По това време „най – накрая“ му позволяват да се върне в България и той на два пъти се връща, като прави тогава и прословутия запис на „Многая лета“ с хора на „Александър Невски“, но за тези завръщания не ни се пише...

Последното му стъпване на сцена е в 1982 - в Парма и в ролята на Филип II, където му партнира голямата Гена Димитрова. Това  слага начало на нейната пък блестяща международна кариера, защото тя отдавна пее в престижни театри, но именно участието ѝ с Борис Христов е решаващо и я прави истинска звезда...

Да кажем и още нещо, защото личният живот на който и да е човек е неотделим от професионалния му път... В 1949 Борис Христов се жени за италианката Франка де Рензис и 44 години те имат удивително хармоничен брак и през всичките години тази жена е негова любяща съпруга, негова неизменена спътница, грижеща се за безбройните му ангажименти, за дома им и за какво ли още не...  За съжаление още в началото на брака им тя прави спонтанен аборт и после двамата не могат да имат дете, но това ни най – малко не се отразява на отношенията им, докато смъртта не ги разделя, както се казва... 

Борис Христов умира в 1993 година, а в 2000 година умира и жена му Франка... В 2012 година пък у нас излиза книгата „Любов и талант“ на Пенка Касабова, сестрата на Гео Милев... И се оказва, че в завещанието си тя е пожелала тази книга да бъде издадена след смъртта на жената на Борис Христов...И макар самата Пенка Касабова да умира само месец след Франка, книгата вижда бял свят едва 12 години по – късно...

От нея разбираме, че Пенка Касабова се запознава с Борис Христов в 1937, когато той е студент, а тя - първата българка, дипломирала се в Чикаго със специалност „училищна педагогика“, и директор на Института за детски учителки. Между двамата пламва невероятна и забранена според тогавашните разбирания любов, защото Борис Христов е на 23 години, а тя - на 36...

Пенка Касабова е жената, която му внушава и убеждава, че той ще стане световен певец... Тя вдъхновява, окриля, насърчава, подкрепя своя Борис и цял живот не спира го да обича... И може да ни е странно, но когато в 1967 той се връща в България за погребението на майка си, а после се среща с Пенка Касабова, ѝ иска прошка, признава ѝ, че никой не може да заеме мястото ѝ в сърцето му и че ще само смъртта може да ги раздели...

Тази жена още когато се запознава с Борис и пламва любовта им, смята, че разликата във възрастта им ще бъде пречка да бъдат заедно и че това ще навреди на блестящата му оперна кариера, в която тя никога не се съмнява... И затова когато той заминава със стипендията за Италия, умишлено разрежда кореспонденцията си с него, а в следващите години я и прекратява, но никога не спира да желае успеха на своя Борис и цял живот живее с мисълта за него, и цял живот не спира да го обича... И когато той умира в 1993, всяка седмица някой, но не тя, защото е вече много възрастна, поставя на гроба на Борис Христов в Софийските гробища една червена роза – от Пенка Касабова за Борис Христов, любовта на живота ѝ...

Какво да добавим друго, освен че докато пишем това, някъде като че ли от отвъдното чуваме да се носи „Многая лета“ в изпълнение на Борис Христов, а в този мъглив зимен ден на 2018 от небето като че ли се сипят червени рози...