На 4 декември 1979 г. се самоубива най-нежното момиче на българската поезия - Петя Дубарова. Едва на 17 години, деликатната й душа не може да понесе разочарованието и тъгата. За причините за самоубийството й се спекулира и до днес, като някои го отдават на любовна мъка, а други вкарват политически нюанс в смъртта й.

Предсмъртната й бележка обаче говори по-скоро за несподелени чувства, отколкото за нещо друго. На лист хартия тя оставя следния текст:

"Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голяма къща

ТАЙНА".

Така или иначе, за краткия си път Петя Дубарова ни оставя най-красивото от себе си - нейните стихове. Да си ги припомним днес.

*****

ДА БЪДА ЗИМАТА

Снегът е бял като възглавница,

и чист, и светъл е като невинност,

луната като жълта раница,

звездите – чаша бяло вино.

Аз искам с виното им ледено

за първи път да се опаря,

луната още недогледала

на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните

в снега нестоплян да удавя,

кристалите от твърдост вкусните,

под зъбите си да поставя.

Аз искам да изтръпна цялата –

на зимата да заприличам.

Да бъда зимата. Ала сърцето ми

да си остане на момиче.

******************

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

****************

АЗ И МОРЕТО

Безбройните разплакани черупки

докосват ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,

но тръгвам умълчана към дома

и мидите си тръгват сякаш с мене,

със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.